Случаят бе, разбира се, пределно ясен. И по-рано се е случвало нервите на някой космонавт при по-дълги полети да не издържат, но доколкото Питър си спомняше, още на никого не се бяха привиждали призраци. Значи неговото положение е по-лошо. Длъжен е да доложи за станалото на лекаря, тоест на Ев, а какво щеше да последва, не бе трудно да си представи.

Дожаля му за самия него. Несправедливо е, несправедливо! Защо пък точно на него? И как изобщо можа да му се случи такова нещо, след като иначе не се чувствува по-зле от другите.

— Ев, спиш ли? — тихо попита той през затворената врата.

Излишен въпрос. Разбира се, че главният лекар и биолог на експедицията ще спи в този късен час след тежките дни на Бисера. И необходимо ли е въобще да го буди в момента. Питър потърка брадичката си. Вярно, длъжен е да се яви при лекаря. Но не е все едно дали ще се яви сега или малко по-късно. Виж, ако си почине и поспи, тогава може би…

Решено. С твърди крачки Питър отиде в каютата си, съблече се и си легна. В каютата бе тихо, нищо не напомняше страшната скорост, с която звездолетът преодоляваше пространството, взел курс към Земята. Звездолетът, на чийто борд имаше човек, видял призрак, което, разбира се, не можеше да бъде истина.

След няколко минути Питър заспа. Нервите му, както се полагаше на всеки космонавт, бяха здрави. Спа лошо. Там на Земята, където се пренесе, беше легнал в хамак, който изведнъж е оказа паяжина и той усети как изтръпва, защото паякът го нямаше, а трябваше да се появи. Питър знаеше, че е наблизо, усещаше докосването на мъхнатите лапи, а не можеше да се мръдне: най-страшното бе, че паякът беше невидим. После, все още лежейки в паяжината, Питър гледаше в някакъв микроскоп и знаеше, че това е последната му възможност да вземе онзи изпит, от който зависеше всичко.