— Престанете!

Стана много тихо.

— Бригадата от системата за обезпечаване на въздуха веднага да се погрижи…

Капитанът не успя да довърши, защото миризмата се превърна в такава смрад, че всички скочиха и в същия миг сирената зави.

Ев и Ресми седяха с гръб един към друг пред току-що монтираните в капитанската кабина екрани. Все още бяха с маски, макар че миризмата бе изчезнала така внезапно, както се бе и появила — букет от силно миризливите, но иначе безвредни газове сероводород, метан в бромводород.

На всички централни кръстовища по коридорите бяха монтирани предаватели, а горе при самия таван бяха поставени примитивни, но сигурни капани. Сега им оставаше само да седят и да чакат, докато в зрителното поле се появи някой от бегълците.

Минутите течаха и нищо не се случваше. Селекторът мълчеше. На хората вече не им беше до шеги. С оръжие в ръка те стояха пред херметически затворените врати на жизнено важните помещения на кораба и чакаха…

— Най-сетне! Ев бързо натисна бутона. Появилото се на екрана същество замря, сякаш усети опасността. Късно. Миг и здравите силикетови мрежи го обвиха.

— Хвана се! — радостно извика капитанът.

— Аха — отвърна Ев. — Бих искал само да знам какво е…

— Как какво? Това е асфет.

— Крилат асфет?

— Крилат?!

Да, съществото в мрежите имаше крила като у мисандрите. И шест крайника. Като у асфета. И тръбеста гола опашка, каквато нямаше нито едно от тях.

— Ев — в гласа на капитана имаше молба. — Нали си биолог, Ев, нали ти ги улови. Обясни поне нещичко!

Лицето на Ев бе мъртвешки бледо.

— Гледай…

Съществото бе притихнало. Лежеше на пода, свито на кълбо, само тръбестата му опашка леко шаваше. Не, не шаваше. Капитанът зяпна от удивление. Краят на опашката бавно се раздвояваше. Опашката се превръщаше в нещо като ножица и остриетата на тази ножица явно се заостряха. Ето, те захапаха няколко силикетови бримки… и се затвориха.