— По-бавно не успя ли? — обади се той, обърнат с лице към стената.

— Тръгваме утре, в три следобед.

— За колко?

Тя се усмихна на гърба му, все още с бутилките в ръце.

— Само трийсет и седем песос.

— И за двайсет щеше да стане. Не бива да позволяваш на тези мексиканци да те използват.

— Аз съм по-богата от тях. Ако някой заслужава да бъде използван, това сме ние.

— Не това е идеята. Те обичат да се пазарят.

— А аз се чувствам като кучка, когато го правя.

— В пътеводителя пише, че надуват цената двойно и очакват да я свалиш наполовина.

— Хайде да не вдигаме олелия заради един долар.

— Доларът си е долар.

— Ще го платя от собствения си джоб — каза тя. — Взех малко студени напитки. Искаш ли?

— Какво си взела? — Той се надигна в леглото.

— Кока-кола.

— Знаеш, че не обичам много кока-кола. Ще смениш ли двете с оранжада?

— Моля? — обади се тя, без да помръдва.

— Моля — каза той, гледаше я. — Вулканът активен ли е?

— Да.

— Попита ли?

— Не, погледнах небето. Пушек колкото искаш.

— Трябваше да попиташ.

— Проклетото небе направо се взривява, дявол да го вземе.

— Но откъде да знаем дали утре ще става за посещение?

— Не знаем. Ако не става, ще го отложим.

— Права си. — Той отново легна.

Тя се върна с две бутилки оранжада.

— Не е достатъчно студена — отбеляза той, докато пиеше.

Вечеряха в дворчето — цвърчащи пържоли, грах, чиния испански ориз, вино, подправени праскови за десерт.

— О, забравих да ти спомена — каза небрежно той, докато си бършеше устата. — Проверих сметките за това колко ти дължа за последните шест дни, от Мексико Сити дотук. Казваш, че трябва да ти дам сто двайсет и пет песос, или около двайсет и пет долара, нали?

— Да.

— А по моите сметки излиза, че са само двайсет и два.