— Хо-хо — изсмя се съпругът. — Ще ти дам пет — каза на испански.

— Пет — също на испански отвърна мъжът. — Та аз ще умра от глад.

— Недей да се пазариш — намеси се жена му.

— Стой настрана — с усмивка каза мъжът й и се обърна към продавача. — Пет песос, сеньор.

— Не, не. Това е на загуба. Последната ми цена е десет песос.

— Може пък да ти дам шест — каза съпругът. — И нито едно песо повече.

Търговецът се поколеба, обезсърчен и като че ли уплашен, а Джоузеф подхвърли гривната върху червеното кадифе и се обърна.

— Отказвам се. Приятна вечер.

— Сеньор! Шест песос и е ваша!

Съпругът се разсмя.

— Дай му шест песос, скъпа.

Тя бръкна с вцепенени пръсти в портмонето си и даде на търговеца няколко банкноти. Човекът си отиде.

— Надявам се да си доволен — каза тя.

— Доволен? — Той с усмивка подхвърли гривната в бледата си длан. — За долар и двайсет и пет цента купувам гривна, която ще струва трийсет долара в Щатите!

— Трябва да ти призная нещо — каза тя. — Дадох на човека десет песос.

— Какво! — Усмивката изчезна от лицето му.

— Сложих една банкнота от пет песос наред с останалите. Не се безпокой, ще ги възстановя от собствените си пари. Няма да влязат в сметката, която ще ти дам в края на седмицата.

Той не отговори нищо, но прибра гривната в джоба си. Погледна към оркестъра, който изсвирваше последните акорди на „Ay, Jalisco“.

— Ама че си глупачка. Оставяш ги да ти вземат всичките пари.

Сега бе неин ред да се отдръпне и да не отговори. Чувстваше се доста добре. Заслуша се в музиката.

— Връщам се в стаята — каза той. — Уморен съм.

— Пропътували сме само сто мили от Пацкуаро.

— Нещо гърлото пак ме стърже. Хайде.

Отдалечиха се от музиката и разхождащите се, шепнещи и смеещи се хора. Оркестърът свиреше „Куплети на тореадора“. Барабаните звучаха като огромни унили сърца в лятната нощ. Във въздуха се носеше аромат на папая, на зелени джунгли и потайни води.