След около два часа професорът позвъни отново.

— Що не идват хората ви? Ще ми дойде друг акъл в главата, господин началник, после ще има да ме търсите! И без това заради тая моя жена не успях да свърша една важна тема. Но вината ще бъде ваша, така да знаете, вие ще сте ме принудили да бягам.

— Ще ви дадем възможност да я напишете в затвора — утеши го началникът. — Аз ще се погрижа.

Поприказваха си още малко по темата и началникът го увери, че щом намери хора, веднага ще му изпрати. Всички екипи са заети, нали знаете — голям град, престъпността непрекъснато нараства, а кадрите не достигат. Позволи си и една шега: Ако така я караме, престъпниците ще трябва да минат на самообслужване.

Макеба не се върна в определеното време, изглежда поливането на резултата бе се удължило, но към шестнайсет часа при него влезе инспекторът втори ранг Жьоне. Зае някаква филмова самоуверена поза, доколкото това изобщо се удаваше на развлечената му фигура, и издъвка заедно с бялата гума в устата си:

— Търсили сте ме, шефе.

Точно него най-малко би желал да види сега затова началникът му стисна сърдечно ръката, покани го да седне, предложи му кафе. После се осведоми как върви разследването на убийството в хотел «Астория», няма ли нужда от помощ. Тази наглед проста история Жьоне разплиташе вече трети месец, но все вадеше гнили нишки, които веднага се късаха. Жьоне дъвчеше меланхолично дъвката си и меланхолично го увери, че този път вече наистина е попаднал на вярна следа и скоро щял да му докара убиеца. Това той казваше на всеки рапорт, но началникът пак не се разсърди и щеше да го пусне да си върви, когато телефонът тревожно зазвъня. Някой се провикна драматично в ухото му: