Не му се наложи дори да намалява скоростта, направо я последва, видя, че тя не се обръща да види следи ли я някой.

— Ще я убия — закани й се той въпреки това. — Този път ще я убия. Или най-малкото ще й смачкам нахалната муцуна!

Фолксвагенът ловко се промъкваше из задръстените по това време улици. Жена му беше добър шофьор, но Жьоне все пак бе учителят й, така че не я изпусна и при най-неочакваните й смени на посоката. Тя навлезе в квартала край гарата и с възхитителна ловкост се вмъкна в една пролука между паркираните коли пред някакво невзрачно бистро. Остави колата да стърчи със задницата навън и тичешком се скри в бистрото.

Тоя ден на Жьоне наистина му вървеше. Там, където бе спрял по неволя, се оказа и местенце за паркиране, та можеше удовлетворено да си каже: «Значи тука е лелята, тука е зъболекарят!» И вече спокойно пъхна нова дъвка в устата си. Налагаше се да почака малко, да не би «лелята» случайно да не е дошла. След това щеше да влезе и: «О, каква приятна изненада? Няма ли да ме представиш на господин леля си?…» Но ето че жена му се появи с пакет в ръце. По формата можеше да е торта или нещо друго за ядене, защото какво друго ще купиш в подобно бистро? Дали все пак не отиваше при леля си?

Разочарованието му трая секунди. Тя не се върна при колата. Този път много внимателно огледа цялата улица, прекоси я и бързо се шмугна във входа на отсрещната сграда. Така при леля наистина не се влизаше, не се влизаше така и при зъболекар, но Жьоне все още носеше в себе си едно мъчително колебание до мига, когато с нехайна походка мина по съответния тротоар, край съответния вход.