Чудовището отслабна. Омекна и се сбръчка като надуваема играчка с повредена запушалка. Едва се държеше още на краката си, та беше повече от учудващо как много моми и невести продължаваха да твърдят в някои особени моменти, че ги любел змеят. Подобни показания естествено само още по-силно утежняваха положението му. По едно време той се довлече до централния площад и много месеци лежа там. Люлееше на три посоки трите си глави и жалостиво подвикваше на минувачите:
— Дайте, за бога, нещо да ям! Аз съм добрият змей, не ме ли помните? Аз съм доброто чудовище…
Научил за това, новият управник се почувствувал лично засегнат:
— В моя град — просяци? Такова нещо няма да търпя! Да се маха! — и заповяда да го прогонят извън града.
Хората облекчено си отдъхнаха, а площадът възвърна предишната си красота, след като от него изчезна гладният звяр. Градът заживя още по-весело и и вече съвсем безгрижно. Но щастието му не трая дълго.
През лятото реката изведнъж пресъхна. Настана такава суша, че всичко в полето и градините изгоря. Спряха водениците, спряха фабриките, защото нямаше електричество. Настъпи ужасен глад…
И тогава се чу, че някакво страшно чудовище, някакъв триглав змей изпивал водата при самите й извори.
Управникът веднага разгласи, че ще даде дъщеря си за жена на оня юнак, който убие змея, но в града или не се намираха вече юнаци, или пък не държаха да се сродяват с управника.
Извън града обаче, край пресъхналата река, в една бедняшка хижа живееше преселник с тримата си сина.