Касандра го прикова с пророчески поглед.

— Ти ще ме вземеш.

— Ааа, не! Тая няма да стане — замята се той из шатрата си. — И без това приказват, че много плячка съм взимал за себе си. След оная конфузна история с Бризеида и Ахил…

— Не ти ли харесвам? — запита го тя кокетно.

— Харесваш ми, но… Пък и доста ти е лоша славата.

Тя кипна, от което стана още по-хубава.

— Чуваш ли се, Агамемноне, какво говориш? Една дарба, дадена ми от самия Аполон, да носи лоша слава? Ох, дано да не те е чул Слънцеликия!

Агамемнон уплашено погледна към тавана на шатрата.

— Ама аз…

— Да смятаме, че не си го казвал — великодушно му прости Касандра. — Хайде, вземай ме! И да не си посмял да помъкнеш други робини, защото Клитемнестра ще те убие.

Той още по-нецарствено отстъпи пред нейната властност:

— Такава ли е волята на боговете?

— Ъхъ.

— Кажи нещо повечко де! Какво са намислили за мен?

Касандра си пое дъх и за пръв път съзнателно излъга. Не се оказа толкова трудно, колкото бе си мислила, защото боговете още не бяха й съобщили нищо определено — нито за Агамемнон, нито за собствената й съдба.

— Ти ще бъдеш много щастлив с мен. Царството ти ще стане богато, а народът ти ще живее в мир. Ще стигнеш до големи почести и дълбоки старини.

Така предричаха циганките по пазарищата, но в своето усамотение Касандра бе прозряла, че истините носеха само враждебност и самота. Тя бе се убедила, че троянци не й вярваха не заради лъжливото проклятие, а защото хората изобщо не обичат да им се предсказват лоши неща. Дори когато сами виждат безрадостното си бъдеще — та единствено глупаците не разбираха, че Троя не ще издържи обсадата! — те много се огорчават, ако друг им го посочи и инстинктивно предпочитат да не му вярват, да се самоуспокояват.