— Ами… — започнах аз. — Имаше…

В същия миг Лаурел и Харди нахлуха, или се вмъкнаха в бара. Възклицания навсякъде. Оли огледа обстановката.

— Ние — обяви той — желаем двойна доза…

— Джин — каза Стенли.

— Именно — кимна Оли със затворени очи.

— Истински ли сте? — попита Уил Граймс.

— И още как! — Харди надуто се удари в гърдите.

— Нима не изглеждаме истински? — изписука Стан.

— По дяволите. — Уил Граймс наля питиетата. — Но как така сте черно-бели, като в онези стари ленти? Без никакъв цвят.

— Лесно като две и две — ухили се Стан.

Оли го прекъсна.

— Стига, Стенли! Сър, когато ни създадоха, си бяхме пълноцветни. Но народът каза — не! Това не са Стан и Оли! И така — хайде обратно в лабораторията за избелване и оттам — марш да падате от покриви…

— В славното черно-бяло — примигна Стан.

— Да! — възкликнах аз. — Кожите ви! Чиста светлина!

— Компютърна козметика!

— И все пак — запитах аз, — как стана така, че сте тук два века след вашата… кончина?

— Никога не сме умирали! — изпротестира Стан с тънкото си гласче.

— Благодаря, Стенли! Никога не сме живели и никога не сме умирали. Ние сме първи братовчеди на електрическата крушка, телефона, увеселителните паркове, безжичния телеграф, вакуумната тръба, телевизионния транзистор, ваксината на Салк

— Двама палячовци, преследвани от музикалната кутия по нанадолнището? — обадих се аз.

— Touche.

— Двама луди продавачи на коледни елхи, които разбиват цялата къща?

— Именно!

— Които гледат как горила в поличка на балерина танцува до леглата им?

— Това сме ние! — изписка Стан.

— И въпреки това сте живи?! — протестирах аз.

— Родени по необходимост. Сър, да сте чували за Самотата?

— Много отдавна. Излекуваха ме.

— Ние бяхме лекарството! — тържествуващо обяви Лаурел.