Оказа се, че не е никакъв коридор, а неосветена стълба, поглъщаща чернота. Беше изтичала в празното пространство. Бе останала без опора, бе изкрещяла и бе паднала. В среднощна тъмнина. Долу в мазето. Падането бе продължило съвсем малко, сигурно колкото един удар на сърцето. И дълго, дълго време се бе задушавала долу без светлина, без приятели, без никой да чуе писъците й. Далеч от всичко, затворена в тъмното. Падаш в тъмното. И пищиш!

Два спомена.

И ето че сега отвори широко вратата на килера и кадифената тъмнина увисна пред нея така гъста, че можеше да я докосне с треперещите си пръсти; тъмнина, гледаща към нея като черна пантера с тъмните си очи. Тъмнина, която събуди спомените. Празно пространство и падане. Празно пространство, после затворена в тъмното и пищи. Двете с Лионора се приготвяха грижливо, като внимаваха да не погледнат навън към плашещия Млечен път и огромната пустота. Единствено отдавна познатият килер с неговата закътана лична нощ им напомняше за онова, което ги чака.

Точно така щеше да е там — ще се носиш към звездите в тъмното, в огромния ужасен черен килер, ще пищиш и никой няма да те чуе. Ще падаш вечно сред рояци метеори и безбожни комети. Надолу в шахтата на асансьора. Надолу в ужасната въглищна шахта към нищото.

Изпищя. От устата й не излезе никакъв звук — беше се сблъскал със самия себе си в гърдите и главата й. Изпищя. Затръшна вратата на килера. Облегна се на нея. Усети как тъмнината диша и скимти от другата страна на вратата и продължи да натиска здраво, с насълзени очи. Дълго остана така, докато се успокои, гледаше работещата Лионора. Игнорирана по този начин, истерията започна да отстъпва и най-сетне изчезна. Тя започна да чува как нормално тиктака часовникът на ръката й.

— Шейсет милиона мили. — Отиде най-сетне до прозореца, сякаш бе гърлото на някакъв бездънен кладенец. — Не мога да повярвам, че в момента на Марс мъжете строят градове и ни чакат.