— Чарли — каза Алис, — даваш ли си сметка, че старото ти училище е на четиридесет мили оттук?

— Тридесет.

— Добре, тридесет. И ще караш дотам и…

— И ще стигна там преди обяд, разбира се.

— Знаеш ли как звучи това, Чарли?

— Само недей с глупостите — бавно произнесе той. — Хайде, кажи го.

— Ами ако отидеш там и не намериш никого?

— Какво искаш да кажеш?! — повиши глас той.

— Искам да кажа, ами ако ти се окажеш единственият глупак, който е достатъчно смахнат да вярва…

— Те обещаха! — сряза я той.

— Но това е било преди цяла вечност!

— Обещаха!

— Ами ако междувременно са променили решението си или просто са забравили?

— Не могат да забравят.

— Защо?

— Защото бяха най-добрите ми приятели, най-добрите на света. Никой не е имал приятели като тях.

— Боже Господи! Толкова си наивен…

— Нима? Щом аз си спомням, защо да не си спомнят и те?

— Защото ти си особен смахнат случай!

— Много съм ти задължен.

— Не съм ли права? Я погледни кабинета си с всички онези влакчета, машинки и филмови плакати!

— И какво?

— Виж си папките! Пълни са с писма от шестдесетте, петдесетте и четиридесетте. Така и не можеш да се разделиш с тях!

— Те са важни за мен.

— За теб — да. Но наистина ли вярваш, че твоите приятели познати са запазили твоите писма?

— Аз пиша страхотни писма.

— Абсолютно вярно. Но я се обади на някой от тях и го помоли да ти върне някои от писмата. Какво мислиш, че ще стане?

Той не отговори.

— Кръгла нула.

— Не говори така!

— Да не би „кръгла нула“ да е ругатня?

— По начина, по който го каза — да.

— Чарли!

— Стига с това „Чарли“!

— Ами тридесетгодишнината от основаването на твоя клуб по актьорско майсторство? Отиде да видиш някоя си Сали или как беше, а тя не можа да си спомни кой си.

— Давай, продължавай в същия дух!