Шерифът вдигна очи от списанието, избърса кафявите си мустаци с опакото на подобната на хищна лапа длан, свали крака от очуканото бюро и зачака чичо Джон да заговори.

— Искам да съобщя за едно тукашно семейство — прошепна чичо Джон с полузатворени очи. — Противни хора, които живеят под фалшиви самоличности.

Шерифът прочисти гърлото си.

— Кое е семейството?

Чичо Джон спря.

— Какво?

— Кое е семейството? — повтори шерифът.

— Гласът ви — каза Джон.

— Какво ми е на гласа? — попита шерифът.

— Звучи ми познато — каза Джон. — Като на…

— На кого? — попита шерифът.

— Като на майката на Сеси! Точно като нейния!

— Нима? — попита шерифът.

— Ето кой сте отвътре! Сеси е подменила и вас, също като Ралф и Байън! Значи не мога да съобщя за Фамилията на вас! Безполезно е!

— Сигурно — неумолимо рече шерифът.

— Наобиколили са ме! — изплака чичо Джон.

— Така изглежда — каза шерифът, наплюнчи един молив и се зае с кръстословицата. — Е, приятен ден, Джон Елиът.

— Ъ?

— Казах „приятен ден“.

— Приятен ден. — Джон остана до бюрото, ослушваше се. — Вие… чувате ли нещо?

Шерифът се заслуша.

— Щурците?

— Не.

— Жабите?

— Не — каза чичо Джон. — Камбани. Просто камбани. Църковни камбани. От ония, които хора като мен не могат да издържат. Църковни камбани.

Шерифът се заслуша.

— Не. Не ги чувам. И внимавайте с вратата — тряска се силно.

Вратата на стаята на Сеси се отвори с трясък. Миг по-късно се появи чичо Джон. Безмълвното тяло на Сеси лежеше на леглото, без да помръдне. Джон сграбчи главата й. Зад него се появи майката на момичето.

Изтича до него и го заудря по главата и раменете, докато не го накара да отстъпи. Светът бе изпълнен с камбанен звън. Причерняваше му. Затърси шепнешком майката, хапеше устни и стенеше. От очите му се лееха сълзи.