— Да — каза тя. — Чух. Но дори аз не мога да извикам Сеси, ако тя сама не пожелае да се върне. Рано или късно ще си дойде. Бъди търпелив. Недей да тичаш в полицията…

Той я прекъсна.

— Не мога да чакам. Това нещо, този шум в главата ми продължава вече два месеца! Не издържам повече! — Намръщи се към часовника. — Тръгвам. Ще се опитам да я намеря в града. Ако не я открия до шест… е, знаете какво означава кедров кол в гърдите…

Тежките му стъпки се отдалечиха по коридора, отслабнаха по стълбите и заглъхнаха навън. Когато всичко утихна, майката се обърна и погледна загрижено спящото си дете.

— Сеси — повика тихо и настоятелно. — Сеси, върни се!

Тялото не реагира. Сеси продължаваше да лежи неподвижно, колкото и да чакаше майка й.

Чичо Джон мина през полетата и хълмовете и се озова в Мелин Таун, търсеше Сеси във всяко ближещо захарно петле дете и във всяко малко бяло кученце, впуснало се в тръс към неизвестно каква жадувана цел.

Градчето се простираше пред него като пъстро гробище. Всъщност паметниците бяха само няколко — представители на изгубени умения и отминали времена. Имаше голяма поляна с брястове, хималайски кедри и тополи, покрай които имаше дървени пътеки, които можеш да отмъкнеш в бараката си през нощта, ако глухият звук на вървящите по тях хора те вбесява. Имаше високи стари девически къщи, стройни, тесни и натъжени от мъдрост, с очила с цветни стъкла, върху чиито изтъняващи златни коси се бяха настанили вековни птичи гнезда. Имаше аптека със стари телени табуретки и тръстикови седалки, изпълнени с онази незабравима остра миризма, която изпълваше навремето аптеките, но вече не може да се срещне никъде. Имаше и бръснарница с увит в червена лента стълб пред нея, увит във вътрешността на стъклен пашкул. Имаше и бакалия, цялата в стари сенки, прашни кутии и миризмата на стари американки — или на почерняло пени. Градчето лежеше под хималайските кедри и тополите, не бързаше за никъде, а някъде в него бе Сеси — онази, която Пътешестваше.