Момчетата тичаха след Мариана. И тя се омъжи.

Сеси се оттегли.

Мариана изпадна в истерия — гръбнакът й бе изчезнал!

Цял един ден лежа като захвърлен корсет. Но вече си бе изградила навика. Някаква част от Сеси бе останала в нея като отпечатък на вкаменелост в мека скала; и Мариана започна да разглежда навиците, да ги премисля и да си спомня какво беше, когато Сеси бе в нея, и не след дълго отново тичаше, викаше и се смееше, този път съвсем самичка; тъй да се каже, като корсет, съживен от спомена!

Оттогава бе продължила да живее в радост.

Чичо Джон спря да поговори с индианеца от магазина за пури и тръсна силно глава. Десетки ярки мехурчета се носеха под клепачите му и във всяко имаше едно микроскопично око, взиращо се направо в мозъка му.

Ами ако никога не открие Сеси? Ами ако ветровете на равнината са я отвели чак до Елджин? Дали не обичаше да прекарва времето си там, в клиниката за луди, да докосва умовете им, да улавя и преобръща разпилените им мисли?

В следобедната далечина се разнасяше и отекваше пронизителна метална свирка и се вдигаше пушек и пара — влакът профучаваше по мостовете на долината над прохладните реки и през поля с узряла царевица, влизаше в тунели като пръст в напръстник, минаваше под арките на шумолящи орехи. Джон стоеше уплашен. Ами ако Сеси в момента се намираше в главата на машиниста? Обичаше да се вози в чудовищните локомотиви из страната, чак докъдето можеше да поддържа контакта. Да дърпа въжето на свирката и да се наслаждава на писъка, разкъсващ нощта или сънения ден.

Тръгна по една сенчеста улица. Стори му се, че с периферното си зрение вижда някаква старица, сбръчкана като сушена фурма, гола като семе на магарешки бодил, рееща се сред клоните на един глог. От гърдите й стърчеше кедров кол.

Някой изкрещя!

Нещо тупна на главата му. Един кос се понесе към небето, стиснал в нокти кичур от косата му!

Той размаха юмрук към птицата и вдигна един камък.