Петстотин мили, помисли си тя замаяна.

— Мадам?

Тя едва не подскочи при това нагло провлачване. Не беше го чула да се приближава.

— Да? — Тя отказа да срещне скритите му в сянка очи. Вместо това спря поглед върху сложните шарки от мъниста по яката на ризата му.

Браг се усмихна.

— Почти сме готови. — Той я хвана за лакътя, без да обръща внимание на възклицанието й и я поведе навън. Зората се бе пукнала и първите слънчеви лъчи се процеждаха по улиците на Натчес.

Миранда се опита да овладее страха си. А дали не беше вълнение? Защо този мъж толкова я плашеше? Защо баща й я подлагаше на всичко това? „Господи, дай ми сили!“ молеше се тя наум.

Леля й вече седеше до един друг як мъж, макар че той не беше и наполовина толкова висок или грациозен колкото Браг. Той също бе облечен в еленови кожи и й се усмихна. Като минаха покрай него, Миранда осъзна, че той бе по-мръсен от Браг и чувствителният й нос усети миризмата му, нещо съвсем различно от мъжкия мирис на Браг и доста неприятно. Тя се задави и й се прииска да сложи кърпичката пред носа си, но не можа да го стори, защото Браг грубо я побутна към дилижанса. После той направи нещо невъобразимо. Сложи двете си ръце на кръста й, като напълно го обгърна, вдигна я и я постави до леля й, преди тя дори да се усети. Този път възклицанието заседна в гърлото й.

Без да иска Миранда го видя как без усилие скача на седлото на големия си светлокафяв жребец, а сърцето й биеше толкова силно в ребрата, че тя едвам дишаше.

— Дръпни се — рече той и направи жест с ръка.

Дилижансът потегли. Конят на Браг подтичваше до тях известно време, а Браг седеше грациозно и удобно, а после жребецът подскочи напред и потегли в галоп.