Като спряха за нощувка тази вечер, Миранда беше изтощена. Тя се свлече сковано на земята, а Браг отново й помогна да слезе и този път тя му бе благодарна за помощта. В този момент нямаше нещо, което да иска повече от една гореща вана и легло. Но ето че бе насред дивия пущинак на Луизиана — на нея й се стори истински пущинак! — на път за дори още по-враждебна и дива земя. О, папа!, помисли си тя окаяно. Защо, защо ми стори това?

Слънцето все още бе високо, но бавно залязваше. Леля й бе изчезнала — за да се облекчи, помисли си Миранда, докато наблюдаваше как Уелш чевръсто стъква огъня. Къде беше Браг? В следващия миг го видя да се връща в лагера с два диви заека, а скритият под шапката му поглед бе насочен право към нея. Миранда извърна очи. Защо вечно я гледаше? Толкова беше нагъл! Никога ли не сваляше тази шапка? Когато отново се осмели да погледне към него, той бе клекнал и дереше заека бързо и умело. При вида на кръвта и вътрешностите, хвърлени в огъня, Миранда усети как й се гади. Тя се изправи на крака и се втурна в гората, където се свлече на колене и се пребори с импулса да повърне.

Браг се намръщи и погледна Уелш.

— Джон не е наред — рече той тихо и гневно. — Малката никога няма да стане тексаска съпруга. Никога.

— Горкичката — съгласи се Уелш. — Толкова е малка. На колко години мислиш, че е?

— На седемнайсет — промълви Браг. Що за човек ще прати крехката си, израсла под нежни грижи дъщеря в дива земя като Тексас, за да се омъжи за тексасец? Той поклати глава. Когато Миранда се появи малко по-късно, той набързо я огледа, за да види дали е наред. Тя се нуждаеше от закрила, осъзна той, като изми ръцете си. Това чувство му бе непознато. Объркан и смутен, Браг наниза зайците на шиш и ги подаде на Уелш. Изправи се, запокити шапката си настрана и прекара пръсти през косата си. Като погледна отново към нея, той забеляза, че го наблюдава, сякаш е хипнотизирана. Намръщи се и се отдалечи.