Следващите три дни минаха без инциденти и скоро наближиха Начиточес. Миранда бе започнала толкова да си мечтае за вана, че това се бе превърнало в най-важното нещо в живота й. И Браг, и Уелш очевидно се къпеха в потоците и реките, покрай които лагеруваха и мирисът им, осъзна тя, не бе толкова лош — мирис на коне, пушек и мускус. Тя започваше да свиква с варварските тексасци! Това бе прекалено. Нима и съпругът й ще се облича, ще постъпва и мирише като тези едри, силни мъже? Дали и той ще е висок исполин? Миранда потрепери при тази мисъл.

Браг я бе избягвал, откакто тя го обвини, че се държи с нея като с уличница, макар че очите му още пробягваха нагло по тялото й, когато си мислеше, че тя не го вижда. Но в мига, когато се обърнеше да я погледне, тя го усещаше и по тялото й се разнасяше странна топлина, докато страните й поруменяваха от неудобство. Тя свиваше юмруци и се чудеше защо този груб, суров мъж е изпратен, за да я унижава по този начин. Наистина ли е била толкова непослушна в манастира? Това беше единственото обяснение, за което можеше да се сети.

Ами ако съпругът й се държеше грубо с нея? Тя не можеше да си помисли такова нещо — това бе твърде разтърсващо.

Миранда свикна с дилижанса и непрестанния, безконечен монолог на Уелш. Когато не дърдореше, той си тананикаше някоя песничка. Веднъж Миранда го помоли да я научи думите, за да могат да попеят заедно, та да мине по-бързо времето. Уелш взе, че се изчерви, а Браг избухна в смях, застанал с коня си до дилижанса.