— Надявам се изобщо да не разбере за това — промърмори Уелш, като се качи на дилижанса с изненадваща пъргавина. Той изплющя с юздите. — Дий! Дий! Айдееее!

Миранда и леля й се отдръпнаха и гледаха изумени, докато конете се мъчеха да освободят дилижанса. Колелото само задълба още по-дълбоко в браздата.

— О, спрете, мистър Уелш! Спрете! — извика Миранда. — Потъвате по-дълбоко.

Уелш въздъхна и слезе.

— Просто ще трябва да… А, ето го и Браг!

Миранда чу тропот на копита и го видя да пристига в галоп с притъмняло лице.

— Какво става? — извика той, но очите му вече бяха открили проблемното колело и той тихо изруга. Скочи от жребеца.

— Аз съм виновен — рече Уелш нещастно.

— Напълно си прав, по дяволите — скастри го Браг.

Очите на Миранда се разшириха.

— Мистър Уелш е човек — възпротиви се тя. — Всеки греши.

— Ти да мълчиш — рече Браг, като се обърна към нея, а очите му бяха потъмнели от гняв. Той захвърли шапката си на земята. Миранда не можеше да повярва, че се е ядосал до такава степен заради толкова малко произшествие.

— Вие сте непоносим — прошепна тя, без да иска да изрича това на глас.

Той се нахвърли върху нея, а на лицето му бе изписана истинска ярост.

— Непоносим значи? Произшествията означават смърт, когато си на пътя! Разбираш ли сега? — крещеше той.

Миранда отстъпи, уплашена от явно отприщената му ярост.

— Но… това е само…

— Ами ако бяхме в земите на команчите? — Той бе снишил гласа си, но устата му бе побеляла. — Ако това бе счупило оста? А? Ами ако бяхме заклещени неподвижни в продължение на часове, докато я поправим и някой боен отряд ни нападнеше? — той се извърна от нея отвратен.

— Това няма да се повтори — рече Уелш тихо.

— Ти карай, аз ще бутам — рече Браг с по-спокоен тон.

Сега Миранда разбра, но това не правеше характера му по-поносим. И тогава, точно пред очите й, той свали ризата си и нехайно я захвърли настрани.