Миранда не знаеше какво й става. Погледна го над ветрилото. Стоеше едва ли не точно зад него и нов приток на ален цвят заля лицето й. Той се бе навел, раменете и ръцете му бяха залепени за задния край на дилижанса, докато го буташе напред с цялото си тяло. Гърбът се бе набраздил от усилията му. Задникът и бедрата му се бяха изопнали под меката, прилепнала еленова кожа, която само го подчертаваше, сякаш бе гол. Този път тя не можеше да отмести очи.

— Миранда! — извика леля й. — Престани да зяпаш капитан Браг!

Миранда се изчерви и бързо сведе поглед. Тя се засрами, че леля й я хвана да го гледа и още повече, задето й се скара за това достатъчно високо, та да чуят Уелш и Браг. Но още докато стоеше, забила поглед в земята, тя чу Браг да пъшка отново — гърлен, животински звук, който накара тялото й да зажадува топло, сладостно, странно. Отново вдигна очи и ги спря върху огромното му, пленително тяло и този път видя, че дилижансът тръгна напред.

— Миранда! Какво ти става! Какво те е прихванало? — Леля й бе изумена и ужасена.

Като нададе вик, Миранда изпусна ветрилото си и се втурна в гората, точно когато Браг се обърна, за да я погледне. Израз на веселие и разбиране се появи на лицето му, когато той се облегна на дилижанса, а от тялото му се лееше пот.

— Сър, трябва да ви кажа, че никога…

— Вече ми казахте — прекъсна я Браг. Той не бе в настроение да слуша някоя фригидна английска вдовица — пуританка да му чете конско. — Изгубихме време. Да тръгваме. — Той се изправи.

— Миранда? — извика леля й към гората. — Миранда? Готови сме да потегляме. Миранда?

Браг взе ризата си. Щяха да стигнат Начиточес точно преди стъмване, ако тръгнеха сега. Но точно сега това бе само малка, незначителна мисъл. Исусе! Миранда почти бе припаднала при вида на мъжки гърди! Тя бе толкова невинна…