— О, Хари! Не, не, грешиш! Не е така! Мразя го! — зарида неудържимо тя.

Хари я прегърна.

— О, скъпа, как ми се иска да беше така. Тихо, Анджелина, плашиш дъщеря си.

Миранда бе уплашена, защото майка й трепереше от страх и защото този странен човек я беше прегърнал. Дали щеше да я нарани? Думите на майка й кънтяха в ушите й. И маман мразеше папа! Майка й се отскубна от Хари и бързо се премести до дъщеря си, като я притегли по-близо.

— Cherie, всичко ще е наред, кълна се. Прибираме се у дома, във Франция, в един манастир, където и двете ще сме на сигурно място. — Тя приглади набързо сплетената, гъста черна коса на детето.

— И аз мразя папа, маман — рече Миранда, вкопчена в майка си: — Той толкова ще се разгневи! Ще се опита да ни намери!

Анджелина преглътна още едно ридание, но страхът й се предаде на дъщеря й.

Тихият шепот между Хари и майка й и ритмичното по-люшване на каретата скоро унесоха Миранда и тя заспа. На следващия ден прекосиха Ламанша. На Анджелина й прилоша, но Миранда бе страшно развълнувана — достатъчно, за да забрави страха си от Хари и да застане до него на палубата, засмяна от вълнение.

Тази нощ стигнаха до манастира. Миранда видя с изумление как Хари, който беше рус, бял и пълен антипод на суровия й, смугъл и грамаден баща, целува майка й по бузата. Това не беше същата целувка като на баща й — тази бе мека и нежна. Миранда потрепери от спомена, който искаше да забрави завинаги — спомена за баща й върху майка й, да дърпа ръцете й над главата й, а устата му да е залепена за нейната, докато тя се бори.

— Анджелина — рече Хари, — ако някога промениш решението си, пиши ми. Аз те обичам. Ще дойда при теб. Можем да идем в Америка, Мексико — ще бъда чудесен съпруг и по-добър баща.

— Толкова си мил — рече Анджелина, като го докосна нежно по бузата. — Ти си толкова добър приятел. Знаеш, че никога не бих избягала с теб, mon cher. Това — тя посочи с ръка манастира — е различно.