Натчес, 1840 година

Миранда се боеше.

Вече четвърти ден бяха в Натчес в очакване на годеника й, който трябваше да я придружи през останалата част от пътя до ранчото му източно от Сан Антонио. Той не се появи. Миранда беше изключително радостна, понеже искаше единствено да се прибере у дома във Франция, не в Англия, в безопасния и сигурен манастир. Тя се молеше, макар и да знаеше, че е егоистично, мъжът, за когото баща й я бе сгодил да е променил решението си.

Миранда се страхуваше да се омъжи за този непознат, който сигурно бе варварин — все пак беше тексасец. Боеше се и от страната, в която отиваше. Това бе земя, която познаваше само бегло от уроците си, но след изненадващото съобщение на баща си, се постара да научи всичко, което може.

Mon Dieu! Баща й я пращаше в изгнание в пущинака, обитаван от примитивни индианци, диви животни и варвари! Как можеше да й причини такова нещо!

Шокът бе дошъл толкова внезапно. Миранда си живееше доволна — макар и с малко неспокоен дух — и изпълняваше задълженията си в манастира, когато един ден внезапно я върнаха вкъщи, по молба на баща й, без обяснение. Тя тръгна с неохота, като се ужасяваше от мисълта, че отново ще срещне баща си, макар и да бе развълнувана от перспективата да види майка си. Анджелина бе идвала да я посети няколко пъти през последните десет години. Тя изглеждаше доста различна, лицето й бе осветено от вътрешен блясък, а очите й бяха ведри и лъчезарни. Миранда не го проумяваше. Нито пък разбираше тъгата на майка си, когато бе попитала Миранда дали не иска да се върне вкъщи и тя й отвърна, че предпочита да си остане в манастира.

Анджелина можеше да се досети, че Миранда би избрала всяка друга възможност, само и само да не се върне у дома — детските й спомени бяха твърде живи и непреодолими. Домът й бе място, което всяваше страх. Манастирът бе убежище, в което можеше да намери утеха, сигурност и привързаност. Там я обичаха, макар че понякога отчайваше майката игуменка, която я смяташе за прекалено любопитна в някои отношения.