— Да, имате цялото наше непоклатимо доверие, монсеньор — потвърди и госпожата, използвайки според учтивия обичай на юга обръщението «монсеньор» вместо простичкото «мосю». — Заедно с нашия племенник сте се впускали в толкова дръзки и опасни приключения, че навярно няма да се изплашите да изпълните и настоящата ни молба.

Не можех да не се усмихна на начина, по който тези мили хорица набързо започнаха да се разпореждат с мен. Но вярно, че все още не знаех причината за това поведение, а ако се съдеше по думите на госпожата, цялата работа изглеждаше свързана с някаква опасност.

— Дами и господа, позволете ми изцяло да се поставя на ваше разположение! — отвърнах аз.

— Eh bien (Е, добре! Б. пр.)! Според всичко, което чухме за вас, не можехме и да очакваме нещо друго, макар в интерес на истината да трябва да ви кажа, че всъщност молбата ни идва от страна на Ботуел.

— Стига да е по силите ми, непременно ще я изпълня!

— Благодаря ви, монсеньор — каза Латреомон. — Понесохме голяма загуба, сполетя ни ужасно нещастие…

— Да, наистина страхотно нещастие, монсеньор — намеси се госпожата и очите й се напълниха със сълзи.

Също и дъщерята Клерон извади носната си кърпичка, за да потисне своето хлипане.

— Моля ви, мадам, говорете!

— Не, не мога да ви го разкажа. Тревогата ми отнема способността да говоря.

Дребната нежна жена внезапно се показа толкова разстроена, че се притесних за нея. Затова се обърнах към Латреомон и го помолих:

— Монсеньор, нетърпелив съм да чуя от вас какво се е случило!

— Знаете ли ги имошарите? — попита той, но по оживения и припрян маниер на южняците веднага сам допълни: — Не, няма как да сте запознат с тях, понеже нали едва днес пристигнахте тук. Но аз ще ви кажа, че имошарите, или туарегите, са ужасен народ, а точно през техните земи минават пътищата на керваните, тръгнали от Аин ес Салах за Дженех, за Аир и Сокото, а именно те пренасят стоките ми до Судан.