Романсов завъртя глава и плю.

— Мръсотия... Струва ти се, че аз, Романсов, колежки секретар... съм цар на природата... Имаш грешка! Аз съм търтей, рушветчия, лицемер!... Аз съм гад!

Алексей Иванич се тупна с юмрук по гърдите и заплака.

— Клеветник, доносчик ... Мислиш, Егорка Корнюшкин не го изхвърлиха зарад мене? Ами кой, позволете да ви попитам, завлече двеста рубли комитетски пари и набеди Сургучов? Мигар не бях аз? Гад, фарисей ... Юда! Подлизурка, подкупник... мръсник!

Романсов избърса с ръкав сълзите си и зарида.

— Хапи! Дръж! Никой никога разумна дума не ми е казал... Всички само в душата си ме смятат подлец, а открито освен похвали и усмивки — нищичко! Поне веднъж някой да ме цапардоса по мутрата и да ме нахока! Дръж, куче! Хапи! Ссръфай негодника! Плюскай предателя!

Романсов залитна и падна върху кучето.

— Така, точно така! Ръфай мутрището! Не ми е жал! Макар че боли, недей да ме щадиш. На, и по ръцете ме хапи! Аха, кръв тече! Така ти се пада, швабо! Така! Мерси, Жучка... или как те викат? Мерси... Дери и шубата. Няма значение, рушвет е... Продадох ближния си и със спечелените пари си купих шуба... И фуражката с кокардата също... Обаче за какво собствено говорех?... Трябва Да си отивам... Сбогом, кученце... дяволче...

— Рррр...

Романсов погали кучето и като му даде да го ухапе още веднъж по прасеца, загърна се с шубата и олюлявайки се, закрета към своята врата...

Когато се събуди на другия ден по пладне, Романсов видя нещо необикновено. Главата, ръцете и краката му бяха бинтовани. До кревата стояха разплаканата му съпруга и загриженият доктор.

1885