Защо си спомни изведнъж това старо стихотворение? Сам дори не можа да си го обясни, но то изплува в съзнанието му:

Той се запъна. Как беше по-нататък?

Осемдесетгодишният старец седеше сам самичък в тая запустяла къща, на тая запустяла улица в запустелия град, на запустялата планета Марс. Седеше, както бе седял последните шестдесет години — седеше и чакаше.

На бюрото пред него имаше телефон. Телефонът, който много отдавна не беше позвънявал. И неочаквано телефонът се разтресе, сякаш се готвеше тайно за нещо.

Ноздрите на стареца се издуха. Очите му се разшириха.

Телефонът задрънча тихо, почти беззвучно. Старецът се наведе и впери недоумяващи очи в телефона.

Телефонът бе прозвънял!

Старецът скочи, дръпна се от телефона рязко назад, столът се катурна на пода. И тогава старецът изкрещя, изкрещя, колкото имаше сили:

— Не!

Телефонът извъня отново.

— Не-е-е!…

Старецът понечи да вземе слушалката, протегна треперещата си ръка — и бутна апарата. Телефонът падна на пода точно в момента, когато зазвъня за трети път.

— Не, не… о, не… — повтаряше старецът тихичко, като клатеше глава и притискаше ръце към гърдите, а телефонът в краката му продължаваше да звъни. — Това е невъзможно… не може да бъде…

Защото, колкото и да е странно, той беше сам самичък в безлюдната къща, в безлюдния град на планетата Марс, където не бе останало друго живо същество освен него, единствения владетел на цялата тая пустош…

И все пак…

— Бартън!…

Някой го викаше.

Не, счуло му се е. Просто нещо писукаше в слушалката.

„Бартън?! — замисли се той. — Ами да, нали това съм аз!…“