— Отсъствахме само един час.

— Не лъжи — каза тя. — Знаеш, че са минали месеци. Не… колко? Години.

— Един час — повтори той. — Седни.

— Толкова дълго пътуване беше. Мисля, че ще седна. — Но ръката й все така лежеше върху дръжката. — Искам да съм свежа, когато викна на майка: „Мамо, дойдохме си!“. Чудя се къде ли е Бенджамин? Такова добро куче.

— Умря — изпусна се мъжът. — Преди десет години.

— О… — Тя отстъпи назад и гласът й омекна. — Да… — Погледна вратата, верандата и градчето. — Нещо не е наред. Не мога да кажа какво точно. Но нещо не е наред!

Единственият звук идваше от изгарящото небето слънце.

— В Калифорния ли се намираме или в Охайо? — попита тя и най-сетне се обърна към него.

— Не прави това! — Сграбчи китката й. — В Калифорния сме.

— Какво прави градът ни тук? — остро попита тя, останала без дъх. — Та нали беше в Охайо!

— Имаме късмет, че намерихме този! Не говори за това!

— Може пък да е Охайо. Може изобщо да не сме заминавали на запад преди години.

— Това — каза той — е Калифорния.

— Как се казва това градче?

— Колдуотър

— Сигурен ли си?

— В горещ ден като този ли? Колдуотър.

— Сигурен ли си, че не е Мелоу Глен

— В разгара на жегата и тези не звучат зле.

— Може пък да е Инклемънт

— Върни се към ледените имена.

— Минт Уилоу

— Ааах. — Той затвори очи.

— Сноу Маунтин

— Да. — Задвижи люлката и отново се залюляха напред-назад.

— Но знам кое е най-доброто — каза тя. — Ремембрънс

И по усмихнатото му мълчание и начина, по който се люлееше със затворени очи, разбра, че се намират именно там.

— Те дали ще ни намерят тук? — с внезапно безпокойство попита тя.

— Не и ако внимаваме, не и ако се крием.

— О! — възкликна тя.

В далечния край на улицата под ярките лъчи на слънцето внезапно се появи група хора, които си вееха, за да прогонят прахта.