— А сега какво? — запита Фрик Търнърстайк.

Островитянинът, който можеше да говори съвършено английски, каза:

— Оставете ги да лежат до утре сутринта. Те не могат да избягат и тогава ще заповядаме да ви ги донесат.

— Дори и не мисля! — отвърна капитанът, който въпреки грубата си външност беше мекосърдечен. — Тогава тези нещастни животни цяла нощ ще се измъчват от смъртен страх, който не бих пожелал дори на едно такова животно. Жалко, че не носите със себе си пушките си, Чарли. Иначе бихте могли да им пратите по един куршум!

— Това би било много храбро от моя страна! — рекох аз. — Няма ли тук един нож?

Поселникът извади своя и с два силни удара главите на костенурките бяха прерязани.

— Сега ще ги занесем у дома — каза капитанът.

Той хвана по-голямата от тях и наистина я вдигна. След две крачки обаче той я хвърли отново на пясъка.

— В името на всички мачти и прътове! Та тя е тежка колкото най-голямата ми котва! Наистина ще трябва да я оставим!

Островитянинът обаче беше на друго мнение. Той отряза няколко пръта от смокини, върза ги с пълзящи растения и така направи шейна, върху която ние търкулихме тежките животни. После тримата се впрегнахме пред нея и по този начин ги откарахме в колонията.

Там те трябваше да бъдат преместени на нашата лодка. При това светлината на една от факлите падна върху гърба на по-голямото животно.

— Стой! — заповяда капитанът. — Какво е това? Тази супа от костенурка носи вече една чиния на гърба си.

Наведох се над нея и извиках да ми светнат. И наистина върху твърдата черупка на животното беше закована елипсовидна плоча, ръбовете на която поради разрастването на костенурката се бяха надигнали, и по този начин тя беше придобила форма на малък овален съд.

— А ето тук и надпис! — каза Търнърстайк. — Кой ще го прочете? Не е нито английски, нито нещо друго. Чарли, потрошете си малко зъбите тук!