На другата сутрин имате доста много работа на нашия добър стар «Вихър». Отворът можеше да бъде запушен напълно само отвън и тъй като на Пийл Айлънд не можеше да става и дума за док, налагаше се работа под водата, която в по-голямата си част извърших аз, тъй като никой от моряците не можеше да издържи достатъчно. Наистина почти невероятно е, че повечето моряци, разбира се, с изключение на онези, които са посещавали морско училище, са много лоши или дори съвсем не са плувци. Могат да се срещнат стотици моряци, които се чувствуват напълно сигурни на някой стар, полуразрушен тримачтник, а не искат да знаят за плуване с лодка.

На обяд, когато с удоволствие вкусвахме супата от костенурка, бях възнаграден за усилията си от капитана, който ми направи едно извънредно предложение, свидетелствуващо за голямата пожертвувателност от негова страна.

— Как мислите, Чарли? Дали тези диви кози ще се смилат добре от стомаха?

— Разбира се.

— Тогава вземете пушките си и тръгвайте с мен! Ще убием една.

— Готов съм, но предлагам да отидем на лов не тук, а на остров Стейпълтън.

— Well, тогава ще отидем с лодка дотам!

— Ще вземем ли още някой със себе си?

— Не е нужно. Какво разбират от лов тези момчета? Те само ще прогонват дивеча. Елате в лодката!

Някога бях чел, че остров Стейпълтън е много скалист, и знаех от скитанията си из планините, доколко въжето и бастунът могат да послужат при изкачването на стръмни височини. Ласото ми беше решително по-добро от всякакво въже. Извадих го, намерих и една бамбукова пръчка, която с помощта на корабния ковач бързо превърнах в бастун — горе беше закована стара желязна кука, а долу острие. Мистър Фрик ме изгледа изненадан, когато се явих с това странно снаряжение.

— Какви са тези украшения по вас, Чарли, хе? Да не би господинът да иска да стреля по козите с бамбуков бастун и кожен ремък?