— Няма ли да ме изпуснеш? — запита той и погледна нагоре.

— Не. Отблъсквай се с дясната си ръка от стената и помагай с краката!

Той изпълни това наставление и след няколко мига стоеше пред мен блед и възбуден до най-висша степен. Беше още много млад — най-много двадесет и четири годишен. Сигурно изпитваше големи болки, защото, докато го изтеглях, беше прехапал до кръв устните си.

— Дай ми ръката си! Искам да видя какво й е.

— Лекар ли си? Учил ли си «Чанг-шии-туни»

— Изучавал съм и двете, а също и «Ю-циан-и-цинг-кин-киан»

Той ми подаде ръката си. Прегледът, изглежда, беше извънредно болезнен за него, защото намерих, че е счупил ръката си над лакътя.

— Ръката ти е строшена, но аз веднага ще я излекувам, щом оттокът малко спадне. Можеш ли да се изкачиш тук?

— Лесно бих могъл да сторя това, но съм изтощен. Подкрепи ме!

Направих това, но скоро трябваше да видя, че по този начин няма да стане нищо. Опитах се да определя тежестта му. Той наистина беше здрав, но не едър.

— Ще можеш ли да се държиш с краката си, ако те взема на рамене?

— Наистина ли искаш да сториш това?

— Да.

— Но аз не зная кой си ти и не мога да наруша закона, който ме задължава да бъда учтив.

— Няма да нарушиш този закон, защото аз не съм «Син на Средното царство», а германец, който иска да ти помогне. Дай да опитаме.

Вдигнах го така, че се настани като конник на раменете ми и сключи краката си зад гърба ми. Докато с дясната си ръка се придържаше за главата ми, а аз с едната бях хванал краката му, се опитах да се изкача нагоре. Успявах, макар и много бавно и предпазливо, за да избягна всяка погрешна стъпка.

Измина около половин час, преди да стигна до горната издатина. Както вече споменах, тя беше само четири стъпки широка и затова неговото слизане от гърба ми ни причини значителни мъчнотии. Двамата лесно можехме да паднем в бездната. Затова му заповядах да затвори очите си, клекнах и го оставих бавно да се плъзне по гърба ми. След това извиках нагоре: