Застанал там, до повредения Лабиринт, вглеждайки се в портрета на мъжа, който можеше да е или да не е синът на Рандъм, който можеше да е умрял или да не е от раната, нанесена му с нож от някоя точка вътре в Лабиринта, аз се извърнах и закрачих с гигантски стъпки назад в паметта си, за да преповторя набързо събитията, които ме бяха довели до този миг на странно откровение. Съвсем наскоро бях научил толкова много неща, че случилото се през изминалите няколко години, сякаш съставляваше съвсем различна история от онази, която бе представлявало тогава, когато го бях изживявал. Сега тази нова вероятност и върволицата идеи, които тя загатваше, току-що отново изцяло бе променила картината.

Не знаех дори как се казвам, когато се събудих в „Гринуд“, в онази частна клиника в отдалечените предградия на Ню Йорк, където, непосредствено след катастрофата, бях прекарал двете, напълно изтрити от паметта ми, седмици. Съвсем наскоро ми бе казано, че самата катастрофа е била устроена от брат ми Блийс, незабавно след бягството ми от санаториума Портър в Олбъни. Научих това от брат ми Бранд, който преди това ме бил въдворил там чрез фалшива психиатрична диагноза. В Портър съм бил подложен на електрошокова терапия в продължение на няколко дни. Ефектът бил доста съмнителен, но по всяка вероятност бил свързан с възвръщането на част от паметта ми. Явно, точно това е уплашило Блийс и го е накарало да се опита да посегне на живота ми по време на моето бягство, продупчвайки гумите на колата ми точно на завоя над езерото.