И, чудо на чудесата, те бяха на неговата възраст!

— Хей! — извика Уил.

Лудориите секнаха. Момчетата замръзнаха на местата си. Всички го гледаха, някои примигваха насреща му. Някои сякаш се бяха изплашили. Дишаха тежко и чакаха Уил да заговори.

— Може ли… може ли да поиграя с вас? — тихо попита той.

Гледаха го с блестящите си кафяви очи. Усмивките им, белите им усмивки бяха широки като цялото лято.

Уил метна някаква пръчка далеч надолу по дерето.

— Хайде!

Момчетата лудешки се хвърлиха нататък, като вдигнаха цели облаци прах.

Едно изприпка обратно. Носеше пръчката в ухилената си уста. Остави я с поклон пред краката на Уил.

— Благодаря — каза той.

Останалите момчета тичаха и танцуваха в очакване на следващото хвърляне. Виж ти, помисли си Уил, винаги съм знаел, че момичетата са котки. Но кучетата, виж само! Цялото лято е пред нас, заедно сме, а кучетата не са нищо друго освен… момчета!

Момчетата излаяха. Момчетата се усмихнаха.

— Вие сте приятелите ми, нали? Ще се срещаме тук всеки ден, нали?

Размахаха опашки. Изскимтяха.

— Правете каквото ви казвам и… ще има кокали и бисквити!

Момчетата потръпнаха.

— Бисквити и кокали!

Той метна пръчката на десет милиона километра. Момчетата на лятото се затичаха. Няма значение дали си имат кученца, помисли си той, кучетата са момчета, никое друго животно в света не прилича толкова на мен, на татко, на дядовците ми. И в следващия миг тичаше, джафкаше, лаеше, хвърли се на полянката им, заблъска с юмруци прашната земя, запрескача влажните пънове. С бурни викове и крясъци всички се понесоха напред през пущинака.

И замръзнаха под дървения железопътен мост.