А накрая, докато приятелите му поздравяваха дърветата, Уилям се спря и ги имитира със стил и финес — изписа името си с кехлибарена вода върху пясъка.

— Не им завиждам на момичетата — отбеляза той, докато довършваше ченгелчетата на буквите.

Момчетата на лятото излаяха и надраскаха нехайни пръски върху мокрия му подпис. След това, горди като тайфа калиграфи, всички затичаха към града, и под кацналото над дома му слънце той безкрайно дълго се заизкачва по стълбите на верандата и погледна назад към свободните си доброволци, тези свободни скиталци, стоящи на моравата.

— Тук живея, разбирате ли? Утре пак на същото място!

На вратата усети слабата тежест на маратонките си в едната ръка, топли и меки, и живота си, преметнат през другата, напълно безтегловен, до дланта, до костите си, до върха на пръстите си. Знаеше, че мирише на куче. Но пък тогава и те миришеха на момче.

— Хайде! Довиждане!

Въображаем заек се стрелна покрай тях. С дива енергия тайфата, вихрушката, метежът препусна след него.

— Утре! — извика Уил.

И вдругиден, и през дните нататък.

Гледаше усмивките им, широки като лятото, блестящи под сенките на дърветата.

И понесъл своята собствена усмивка също тъй леко, както маратонките в едната ръка и живота си в другата, той отнесе щастието си през студеното тъмно килерче, където се разтършува, избра подаръците и му ги даде.