— А бе к’во ще вкарваш креват. В коридора има една пружина. Тук, на тая пружина, старият спа сума време…

Той млъква за миг, сякаш се вслушва или втренчва в нещо едва доловимо, сетне ме поглежда и запитва:

— Усещаш ли?

— Какво? Миризмата на рози?

— Значи усещаш. А толкова години са минали.

Рози… Луд човек. Розите не ухаят на мухъл. Но щом ароматът, както казват, събуждал спомени, защо пък от спомена да не лъха аромат?

— Като е твоя къщата, защо тъй си я запуснал? — казвам, просто така.

— Как ще е моя. Отчуждиха ни я още след Девети.

— Е, все нещо са ви оставили.

— Това, дето ни го оставиха, веднага отиде. Нали трябваше да живеем.

— Продадохте собственото и останахте в държавното…

— „Държавно“!… Не го е строила държавата, а дядо ми. Цялата къща я бяха дали на Несторов, голяма клечка беше по онова време.

Той снишава глас, като че произнася нещо много секретно:

— В Меверето бе шеф. Но на Несторов и жена му защо им са толкова стаи. Така че оставиха ни втория етаж.

— Обаче долу не е само Несторов.

— За това той си е виновен. Едва жена му умря и глупакът обяви, че нямал нужда от такава голяма квартира, та да му дадели нещо по-малко. По-малко не му дадоха, понеже вече не беше клечка, но му натътрузиха още един, че после още един, така че станахме мъжки манастир…

Сравнението с манастира, изглежда, не го задоволява, защото добавя:

— Приют за корабокрушенци… Единият натирен, другият свален, третият лежал в затвора…

— Затова пък четвъртият…

— Кой „четвъртият“? — поглежда ме той косо. — Предишният или новият?

— Тоя, дето му излезе късметът.