— Та става дума за романа ти — обяснява Искров, като за по-голяма нагледност потупва с костелива длан папката.

Мигът е напрегнат и това ме подтиква да запаля, макар в устата ми вече да горчи от пушене. Пуша кротко и слушам любознателно встъпителните думи на редактора за добрите страни на художествената документалистика изобщо и за моите белетристични находки в частност. Пуша и чакам следващото.

Не знам кой беше казал, че ако едно изречение е разделено по средата от думичката „но“, в такъв случай единствено важна е втората част на изречението. Стигаме и до нея.

— Всъщност имам само две бележки — пояснява редакторът, — Първата се отнася до художествената страна. Втората е по същество. Повествованието ми се струва още сурово, хетерогенно, непретопено в белетристична сплав. Изобщо някъде звънти, а другаде кънти на празно. Някъде се увличаш в обстойни описания, другаде съвсем забравяш, че хората се намират в конкретна обстановка, носят дрехи, правят движения, с две думи — пълен вакуум в пластично отношение.

Той продължава да развива известно време тая мисъл за белетристичната сплав и за пластичния вакуум и дори привежда за пример отделни страници, които е отбелязал в края на ръкописа. Сетне оповестява:

— Най-важната ми бележка обаче е по същество.

И преминал ненадейно от сухия рецензентски тон към задушевната дружеска реч, запитва:

— Откъде ги изравяш всички тия типове бе, човек?

Въпросът е твърде директен, за да дам вид, че се отнася до шапката ми.

— Защо трябва да ги изравям? Наоколо ги има колкото щеш.

— Ами тъкмо защото ги има колкото щеш, не разбирам защо трябва да пълним с тях и книгите. Бездушни чиновници, корумпирани търговци, кариеристи на дребно, мошеници на дребно…