Вляво, на сто метра отвъд бариерата, зелени неонови букви оповестяват.

ШАНЖ

Малко по-нататък розови неонови букви гласят:

БАР

Имам достатъчно шилинги, така че подминавам едноетажната нова сграда на банката и спирам пред едноетажната нова постройка на бара. Масите на терасата пред заведението са пусти, тия във вътрешността — също. Пред двете празноти изборът ми спира върху тая навън.

Келнерът се появява с любезна усмивка. Най-после една усмивка подир толкова подозрителни погледи. Пускам в действие немския си речник, за да поръчам кафе, и с известно задоволство установявам, че човекът ме е разбрал.

Терасата е осветена само от витрината на заведението. Няма смисъл да се хаби електричество за един-единствен клиент. Наоколо тъмнеят декоративни храсти. Улицата е също полутъмна и чак там, вдясно, дето е бариерата, блестят големите предупредителни надписи „СТОП“ и „МИТНИЦА“.

Келнерът ми донася кафето заедно с касовата бележка, поема парите и повторно се усмихва приветливо, след като установява, че съм прибавил пет шилинга за усмивката.

Кафето е добро. Тишината — също, подир многочасовото бръмчене на мотора. Приятна е и нощната хладина, изпълнена с лек дъх на бензин, на американски цигари и на лято. Вдясно, под жълтата светлина на предупредителните надписи, един полицай и двама митничари пушат и бъбрят.

И внезапно — воят на сирената. Не откъм границата, а от обратната страна. Ония при бариерата се разтичват и под техните команди някакъв тежък камион с ремарке изпълзява от сянката на крайпътните дървета и блокира шосето.

Воят на сирената се засилва, раздават се изстрели и ненадейно, не откъм границата, а от обратната страна, блясват прожектори и изревава мотор. Едно тъмно порше с мощно сияещи фарове лети стремглаво към бариерата. Обаче пред бариерата вече има втора бариера — камионът с ремаркето. Спирачките на поршето изпищяват остро, колата намалява скоростта, изскача от платното и влиза в тесния проход между бара и банката.