Тази заран обаче трудно би могла да се нарече тиха. Изправена до вратата, жена ми стоеше в бойна поза, леко разкрачена и с ръце на хълбоците.

— Не разбирам какво искаш от мене — промърморих.

— Свобода! Разбираш ли: свобода, нищо повече!

Тя продължаваше да стои все тъй в предизвикателна бойна поза.

— Вдигни си едната ръка — рекох.

— Защо да си вдигам ръката?

— Ще излезе, като че държиш факел. Статуята на Свободата от нюйоркското пристанище.

— Бих ти показала един факел, но ми се свиди вазата — отвърна тя.

Вазата наистина се мъдреше съвсем готова, на бюфета.

Сетне, вероятно решила, че преди да стигне до силните средства, не е зле да опита по-меките, Бистра произнесе с друг тон:

— Една жена не може да живее с двама мъже едновременно, Тони.

— Ти не живееш с двама.

— Обаче съседите мислят другояче. С единия вече разведена, с другия още неомъжена, а живее и с двамата.

— Нищо не ти пречи да се омъжиш.

— Ти ми пречиш.

— Мога да ти дам веднага разрешение в писмена форма, за да ти послужи, където потрябва.

— Жорж каза, че ще сключим брак само след-като освободиш апартамента.

— А къде искаш да се инсталирам? На тротоара?

— Не говори глупости. Става дума ти и Жорж да си размените квартирите.

Мълчах десетина секунди, като съобразявах под каква форма да поднеса отказа си. Но жена ми, решила, че се колебая, побърза да продължи атаката:

— Жорж има стая в голяма удобна къща. Тия, хубавите къщи на старата буржоазия. На две крачки оттук, в центъра. Чудесно изложение. И още едно предимство: съквартирантите са само мъже. Истински дюшеш за женомразец като тебе.