— Щадене ли? — попита той. — Нямам време за това. И почивка? Нима Винету може да си почине в това легло и в тази страна? Дайте му неговата прерия и неговата девствена гора и едва тогава бързо ще възстанови своите сили! Трябва да тръгваме на път! Моите братя знаят каква бърза работа ни зове отвъд океана.

Добре го знаехме. Работата наистина беше бърза. Но един човек, който току-що се беше отървал от тежка смъртоносна болест, би трябвало да избягва всякакво бързане и препиране.

Естествено, бяхме направили всичко според възможностите си, за да осуетим плановете на двамата Мелтън да присвоят богатството, възлизащо на милиони. Двамата мерзавци бяха убили младият Хънтър в Африка и бяха отплавали за Америка — там, използвайки голямата прилика на младия Мелтън с убития, както и откраднатите документи, те се канеха да заграбят наследството му, което иначе щеше да се падне на него. Като стана ясно, че ще ни се наложи да останем дълго време в града, още с пристигането си в Саутхемптън аз незабавно телеграфирах на младия адвокат Фред Мърфи в Ню Орлиънс. И тъй като депешата не се върна като «недоставима», приех, че той я е получил. Веднага след изпращането й аз му написах и едно дълго писмо, в което го запознах с нашите преживявания и подробно го осведомих за всичко, което бяхме узнали. Освен това го помолих да поиска задържането на двамата Мелтън още при появяването им в Ню Орлиънс и до пристигането ни да ги тикне в някой сигурен затвор.

След около три седмици получих отговора му. Благодареше ми за моите сведения и ме уведомяваше, че те вече са допринесли за желания от мен резултат. Като приятел на Смол Хънтър той бил положил толкова усилия за издирването му, както и изобщо по цялата тази работа, че бил назначен от съда за управител на наследството. Незабавно бил известил властите за телеграмата и за моето писмо, а после и двете били приложени към преписката по делото.