В средата на помещението имаше грамадна маса, от която идваше името на залата: масивно изделие от резбовано дърво, изработено по заповед на Ерон Таргариен още в дните преди Завладяването. Беше по-дълга от петдесет стъпки, но на ширина по-къса от четири в най-тясната си част. Дърводелците на Ерон я бяха оформили като земята на Западняците, обрязали бяха всеки залив и полуостров така, че масата никъде не оставаше права. А на повърхността й, потъмняла от близо триста години патина, бяха изрисувани седемте кралства, каквито са били по времето на Ерон — реки и планини, замъци и градове, езера и крепости.

В помещението имаше само един стол, грижливо поставен точно на мястото на Драконов камък на крайбрежието на Западняците, и висок, така че добре да се вижда цялата маса отгоре. А на стола седеше мъж в късо кожено яке без ръкави и панталони от грубо изпредена кафява вълна. Когато майстер Крессен влезе, той вдигна глава.

— Знаех, че ще наминеш, старче, все едно дали ще те повикам, или не. — И намек нямаше за топлота в гласа му. Рядко се срещаше тя у него.

Станис Баратеон, владетелят на Драконов камък и по милостта на боговете законният наследник на Железния трон на Седемте кралства на Западняците, беше широкоплещест мъж с жилави мускулести крайници, стегнато лице и плът като щавена и съхнала на слънце кожа. „Корав“ беше думата, която хората използваха често, станеше ли дума за Станис, и наистина беше корав. Брат му, покойният крал Робърт, си беше пуснал брада в последните години. Майстер Крессен не я беше виждал, но разправяха, че му придавала дивашка и много свирепа външност. Сякаш в отговор на това Станис поддържаше къси и много тънки мустачки, които като тъмни сенки лежаха над челюстта и хлътналите му бузи. Очите му бяха като зейнали рани под тежките вежди, тъмносини като морето нощем. Устата му можеше да доведе до отчаяние и най-веселия шут — тази уста беше създадена за мръщене, сърдити подмятания и рязко изречени кратки заповеди, с две много тънки вечно стиснати устни, уста, забравила и най-беглата усмивка и никога не познала смеха. Понякога, когато целият свят наоколо притихнеше посред нощ, майстор Крессен си въобразяваше, че чува как лорд Станис скърца със зъби на половин замък разстояние.