— Ваша милост — с горчивина повтори Станис. — Надсмиваш ми се с кралска титла, но що за крал съм аз? Драконов камък и няколко голи скали сред Тясното море, това ми е кралството. — Слезе по стъпалата на подиума за стола и застана до масата, а сянката му падна над устието на Черна вода и нарисувания лес, където сега се издигаше Кралски чертог. — Тази нощ ще вечерям с моите лордове знаменосци, такива каквито са. Селтигар, Веларион, Бар Емон, цялата им презряна сган. Бедна жътва, ако ще говорим честно, но това ми оставиха братята. Онзи лиски пират Саладор Саан ще дойде тук с последния рабош на това, което му дължа, мирецът Морош ще ме плаши с приливи и морски бури, докато лорд Санглас благочестиво мрънка за волята на Седемте. Селтигар ще иска най-напред да разбере кои от Лордовете на бурята са на наша страна. Веларион ще заплашва, че ще си прибере войската, ако не ударим днес и веднага. Какво да им кажа аз? Какво да правя сега?

— Истинските ви врагове са Ланистърови, милорд — отвърна майстер Крессен. — Ако двамата с брат ви можехте да се обедините срещу тях…

— С Ренли няма да преговарям — заяви с нетърпящ възражение тон Станис. — Не и докато се нарича „крал“.

— Тогава да не е Ренли — отстъпи майстерът. Неотстъпчив и горд беше господарят му; загнездеше ли се нещо в главата му, не можеш да го промениш. — Други също биха могли да ви съдействат. Синът на Едард Старк са го провъзгласили за крал на Севера с цялата мощ на Зимен хребет и на Речен пад зад него.

— Млад и зелен. И поредният лъжекрал. Нима трябва да се примиря с разделено кралство?

— Все пак половин кралство е по-добре от никакво — каза Крессен, — а ако помогнете на момчето да отмъсти за баща си…

— Защо аз да отмъщавам за Едард Старк? За мен този човек беше никой. О, Робърт го обичаше, разбира се.