— Онова в небето е комета, мило дете. Опашата звезда, изгубила се в небесата. Скоро ще изчезне и докато сме живи, няма повече да я видим. Почакай и ще се убедиш.

Шайрийн кимна храбро.

— Мама каза, че белият гарван означавал край на лятото.

— Така е, милейди. Белите гарвани летят само от Цитаделата. — Пръстите на Крессен зашариха по веригата на врата му. Всяка нейна брънка бе изкована от различен метал и всеки от тях символизираше вещината му в различна област на човешкото познание. Майстерският му оглавник, белегът на ордена му. В гордия блясък на младостта го беше носил с лекота, но сега като че ли му тежеше, студен лежеше разнородният метал върху старческата му кожа. — По-големи са те от другите гарвани и са по-умни, гледат ги, за да носят само най-важните съобщения. Този е дошъл да ни извести, че конклавът се е събрал, обсъдил е донесенията и измерванията на всички майстери в пределите на кралството и е заявил, че лятото най-сетне свършва. Десет години, два кръга и шестнадесет дни продължи то, най-дългото лято в живата памет.

— Сега студено ли ще стане?

Лятно дете беше Шайрийн, така и не бе познала студа.

— Всичко с времето си — кимна Крессен. — Ако боговете са добри, ще ни дадат топла есен и обилна жътва, та да се подготвим за идещата зима.

Простолюдието казваше, че едно дълго лято предвещава още по-дълга зима, но майстерът не виждаше смисъл да плаши детето с тези приказки.

Кърпеното лице дрънна с хлопките си.

— Под морето винаги е лято — възкликна глупавият шут. — Хрусалките носят нинимончета в косите си и си тъкат рокли от сребърно водорасло. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

Шайрийн се изкикоти.

— И аз бих искала да си имам рокля от сребърно водорасло.

— Под морето снегът вали нагоре — рече глумецът, — а дъждът е сух като кокал. Знам аз, знам, ох, ох, ох.

— Ще вали ли сняг? — попита детето.

— Да — отвърна Крессен. „Но се моля на боговете дано да минат години дотогава и да не е за дълго.“ — А, ето го и нашия Пилос с птицата.