Споменът за това писмо натъжи Крессен. Никой на света не бе успял да научи Станис да се смее, най-малко момчето Кръпчо. Щормът бе връхлетял внезапно с вой и се доказа правотата на името на залива: Коработрошача. Двумачтовата галера на лорда „Гордата ветрогонка“ се прекърши пред очите на хората в замъка му. От каменните парапети двата му по-големи сина видяха как корабът на баща им се натресе в скалите и водите го погълнаха. Удавиха се сто гребци и моряци, заедно с лорд Стефон Баратеон и неговата съпруга, а четири дни по-късно всеки прилив довличаше нова жътва подути трупове по пясъчната ивица под Бурен край.

Момчето бе изхвърлено на третия ден. Майстер Крессен беше слязъл с другите да помогне да разпознаят мъртъвците по име.

Когато го намериха, глупакът беше гол, кожата му — бяла, набръчкана и покрита с влажен пясък. Крессен го беше взел за поредния труп, но когато Джоми го награби за глезените, за да го извлече до погребалния фургон, момчето закашля, изплю вода и се надигна. После Джоми се кълнеше, че плътта на момчето била лепкаво студена като на мъртвец.

Никой така и не намери обяснение за двата дни, през които глупакът се беше изгубил сред морето. Рибарите разправяха, че една русалка го научила да диша вода в замяна на семето му. Самият Кръпчо не каза нищо. До Бурен край така и не стигна онзи хитър и умен хлапак, за когото бе писал лорд Стефон. Момчето, което намериха, се оказа друго, с прекършено тяло и ум, едва способно да говори, а за остроумие и дума не можеше да става. Но въпреки това лицето на глумеца ясно говореше кой е. В свободния град Волантис съществуваше обичай да татуират лицата на робите и слугите. От шията до темето кожата на момчето беше нашарена на квадрати — като червени и зелени кръпки.