Щом стигна края на верандата, всички завикаха оглушително; и докато викаха, Дъглас си помисли колко бързо се бе случило всичко. Само миг преди това баба бе оставила тестото в кухнята (пръстите й се бяха отпечатали върху брашното), дядо бе оставил томчето на Дикенс в библиотеката, а Скип бе скочил от киселата ябълка. Сега стояха с инструменти сред тълпата приятели, учители, библиотекарки и далечни братовчеди от прасковените ферми.

Виковете спряха и всички се засмяха, забравили за погребалната музика, която бяха свирили през градчето.

— Хей — най-сетне си възвърна дар слово Дъг, — какъв ден сме днес?

— Че как — отвърна баба. — Днес е твоят ден, Дъг.

— Моят ли?

— Твоят, Дъг. Специалният ти ден. По-добър от рождените дни, от Коледа, по-велик от Четвърти юли, по-изумителен от Великден. Твоят ден, Дъг, твоят!

Това бе речта на кмета.

— Да, но…

— Дъг… — Дядо му побутна една огромна плетена кошница. — Тук има ягодов пай.

— И ягодов сладкиш — добави баба. — И ягодов сладолед.

Всички се усмихнаха. А Дъглас отстъпи назад и зачака, чувстваше се като огромен сладолед на клечка, който си стои на слънцето, но не се топи.

— Фойерверки довечера, Дъг — каза Скип и наду свирката си. — Вечер и фойерверки. Освен това ти давам масонския си буркан със светулки от лятото.

— Никога досега не си ми давал такива неща, Скип. Какво ти става?

— Днес е Денят на Дъглас Споулдинг, Дъг. Донесохме ти цветя.

Никой не носи цветя на момчета, помисли си Дъг. Дори в болницата! А ето че сестрите Рамзи протягаха букети от сбогом-лято, а дядо казваше:

— Побързай, Дъг. Води парада! Корабът чака!

— Екскурзионният кораб ли? На пикник ли отиваме?

— По-скоро на пътешествие. — Господин Винески оправи бръснарската си престилка и нахлупи по-стабилно сламената си шапка. — Чуй!

Свирката на кораба изплака от брега на езерото на миля оттук.

— Ходом, марш! — изкомандва дядо. — Раз, два, Дъг, хайде тръгвай, раз, два!