Людоедът набучи капитана на грамаден ръжен, раздуха един жарник и дълго въртя ръжена над жарта, докато нещастникът се опече. Тогава чернокожият гигант изяде жертвата си, огриза лакомо костите й и ги изхвърли на двора. После легна на пейката и захърка с такава сила, сякаш наоколо забоботи гръмотевица.

Когато разбрах, че великанът е заспал дълбоко, ние решихме да избягаме, за да не ни сполети участта на капитан Бузург.

— Я вижте тия греди — рекох аз и посочих гредите натрупани в дъното на двора. — Да пренесем няколко от тях на морския бряг и да направим сал, с който ще избягаме. Но преди да напуснем острова, ще трябва да убием злодея!

Другарите ми приеха моето предложение и докато людоедът спеше, ние измъкнахме тихичко двайсетина дълги греди и ги пренесохме на брега, дето ги свързахме здраво с въжета от палмово лико. Така направихме един голям сал.

Привечер се върнахме в двора на палата, но за наша най-голяма изненада великанът беше изчезнал. Насядахме около дългата пейка и започнахме да обсъждаме по какъв начин да убием людоеда. И както приказвахме, земята се разтърси и от палата пак изскочи чернокожият исполин. Той дойде при нас и отново си избра един търговец. Като го опече и изяде, той се изтегна на пейката и захърка като заклан.

— Това е последната жертва! — казах аз и дадох знак на другарите си да ме последват.

Ние нагорещихме до зачервяване два ръжена, които намерихме наблизо, примъкнахме се до спящия великан и с всичка сила забихме нажежените шишове в очите му.

Ослепеният людоед скочи със страшен вик и заопипва с ръце наоколо, за да хване враговете си. Но ние хукнахме презглава към брега, качихме се на приготвения сал и заплавахме по морето, като гребяхме водата с две тънки палми.

Великанът викаше и тичаше и на виковете му се притекоха още двама гиганти, също тъй страшни като него.