Но дните минаваха, храната ни се свърши и другарите ми започнаха да измират от глад. Така измряха всички и аз останах сам, очаквайки смъртта да грабне и мен. И тъкмо когато се бях примирил, че ще загина на пустинния остров, внезапно ме озари една щастлива мисъл. „Тая река трябва да има начало и край — рекох си. — Ако аз направя сал и заплавам по течението, може би ще изляза в някое населено място.“

И с последните сили, които ми бяха останали, аз сглобих от дъските на разрушения ни кораб малък сал, натоварих го с бисери, скъпоценни камъни, алое и амбра и се впуснах по реката.

Скоро пред мен се изпречи висока планина, в която водата бе пробила тесен проход. Поисках да обърна сала назад, но попаднах във водовъртеж и течението ме повлече под планината. Отначало беше светло, но колкото по-навътре отивах, тъмнината все повече се сгъстяваше, докато ме обгърна пълен мрак. Неочаквано главата ми се удари о камък — проходът ставаше все по-нисък и по-тесен и салът едва се придвижваше напред. Легнах по очи и не смеех да мръдна. Струваше ми се, че всеки миг планината ще се стовари отгоре ми и ще ме смаже. Най-сетне, отпаднал от слабост и умора, аз заспах.

Когато се събудих, наоколо грееше слънце и салът стоеше вързан край реката. На брега се бяха натрупали много хора, които разговаряха оживено помежду си и ме сочеха с ръце.

Един белобрад старец, облечен в скъп халат, излезе от тълпата и ме попита:

— Кой си ти, чужденецо, и как си стигнал дотук?

— А вие кои сте и каква е тая земя? — рекох аз.

— Ние сме мирни селяни — каза старецът. — Бяхме дошли да вземем вода за нивите и като те видяхме, че спиш, вързахме сала ти за брега. Кажи ни: откъде идеш и какво търсиш при нас?

— Дайте ми най-напред да хапна нещо, че умирам от глад, а после ме питайте каквото искате! — помолих се аз.

И старецът ме заведе у дома си и ме нагости богато. Аз прекарах няколко дни при него и му разправих всичките си преживелици и патила по белия свят. После попитах:



27 из 30