— Жено, да не си полудяла? Идваш тъкмо навреме. Имам шест змии — за всекиго по две. Искам да се наслаждавам на радостта ти при гледката, как твоите хлапета ще се гърчат заедно с гърмящите змии. И така, вържете я! След това ще продължа да я разпитвам.

Той постави пръчката със змията отново в торбата.

— Моят бял брат ще ми разреши да изпратя съгледвачи — обади се Танчан Хонска.

— Защо? В каква посока?

— Жената може да ни е излъгала, като каза, че е сама. Трябва да претърсим гората и околността на лагера.

— Да, наистина че трябва да сторим това. Би било много глупаво, ако се наложи да се махаме веднага оттук, защото наблизо има едно място, което е най-удобното за изпълнение на моите намерения. Знам къде се намира една широка и дълбока яма, която служи на ловците като временен склад за кожи. Участвах в издълбаването й. Смятам там да оставя тримата червенокожи със змиите. И така — търсете!

За мене и за Винету беше вече крайно време да се отдалечим. Най-напред се отправихме навътре в гората, а след като изминахме известно разстояние, се затичахме към мястото, където Холбърз и Хамердул ни очакваха. Двамата ни посрещнаха силно смутени, защото мислеха, че ще получат укори от нас.

— Не сме виновни — започна да ни уверява Дебелият. — Жената нито ни попита, нито изобщо каза нещо. Просто изведнъж скочи и изчезна. Не я ли видяхте? Сигурно ви е последвала.

— Видяхме я. Плениха я. Мятайте се на конете! Трябва да изчезваме.

С нас взехме и коня на индианката. Сиусите знаеха от нея, че го е оставила сред прерията. Оттам конят можеше лесно да отиде нанякъде и изчезването му не би им дало основание за безпокойство. След около половин миля спряхме отново, защото бяхме сигурни, че сиусите не ще търсят на такова разстояние. След като се бяхме разположили удобно, попитах апача:

— Кога ще отидем пак?

— В полунощ — отвърна той.