— Но преди няколко луни нашите воини ви преследваха чак до Змийската река, за да ви убият.

— Това е вярно. И все пак нищо лошо не им бяхме сторили. Просто се бяха заблудили. Дано ти имаш по-голямо доверие в нас.

Погледът й неспокойно оглеждаше двойната следа пред нея. Известно време тя стоя в нерешителност, но после каза твърдо:

— Добре. Ще ви се доверя, защото мъката ми е голяма. Сама съм и не знам как бих могла да спася децата си. Синовете ми са в опасност.

— Значи ти не си тръгнала след вожда, а след твоите момчета. И те са в опасност?.

— И то в н ай-голям ата, ако е вярно, че сиу-оглаласите ще минат оттук. Уф! Уф! Моята уста не биваше да споменава тайната на този боен поход, но въпреки това трябва да говоря, ако искам да спася синовете си. Воините на упсароките научиха, че враговете ни се приближават, за да ни нападнат. Уамдушка Сапа изпрати разузнавачи и след завръщането им потегли с два пъти по сто мъже, за да изпревари сиусите. Чух от него, че ще тръгне по пътя, на който се намирам сега.

— Тогава той е променил плана си по време на ездата по някакви съображения. Да не би синовете ти да са тръгнали тайно след баща си?

— Моят прочут бял брат позна.

— На колко години са? Имат ли вече бойни имена?

— Те са едва на 14 и 15 зими, но сърцата им са смели, а душите им копнеят да бъдат приети между воините още отсега. Затова са тръгнали един ден тайно след вожда. Когато се събудих на сутринта, вече ги нямаше. И конете им липсваха. Открих следите им и разбрах намеренията им!

— Защо не изпрати мъже по следата, а си тръгнала сама?

— Защото вождът притежава гнева и неумолимостта на сивата мечка. Никой от нашите воини не би могъл да ги спаси от гнева му, когато научи за своеволието им. Само аз мога да ги спася. Ето защо взех парче месо и скочих на коня си. Непрекъснато съм молила Великия Маниту да настигна синовете си още днес. Сега срещнах Винету и Олд Четърхенд, за да науча, че синовете ми не препускат след баща си, а отиват тъкмо в ръцете на враговете ни. Но може би ще успея да ги предупредя.