
Китаецът стоеше пред него с отворена уста и втренчен поглед. Нито един крайник на тялото му не помръдваше.
— Какво ви стана? — попита угрижено Метусалем. — Та вие сте като парализиран! Как може разказът ми да ви окаже такова въздействие?
Той улови «Синът на Небето» за раменете и го разтърси. Това помогна на китаеца да дойде на себе си. Той отиде бързо до вратата, спусна резето, за да не ги обезпокои някой клиент, хвана студента за ръката, отведе го в малкото, лично помещение, разположено зад магазина, и го натисна в едно кресло от плетен бамбук.
— Приятелю! — възкликна, заговаряйки ту на китайски, ту на немски. — Наистина ли, наистина ли заминавате за Чина, моето горещо обичано отечество?
— Да, утре.
— О, Господорю на небето. Блясък на слънцето, Създателю на времето и пространството! Какво щастие, каква съдба! Приятелю, моят живот ви принадлежи; моето имущество е ваша собственост. Всичко, всичко ще имате, само имената на предците си не мога да ви даря. Вие можете да ми окажете услуга, пред чиято безпределност и най-голямата благодарност изглежда малоценна.
