— Чинг! — поздрави търговецът на чай, като се поклони.

— Чинг чинг, драги ми Йе-кин-ли! — отговори студентът с дълбокия си бирен бас. — Да излизате ли се каните? (’с ше че, чу?)

— Да, хер. Отивам в полицията.

— В полицията? Че каква работа пък имате с господата там? Да не сте намерил изгубен ключ? Или ще ви глобяват за некачествен чай?

Китаецът плъзна нежно плитката между ръцете си, повдигна тънките като косъм вежди и отвърна с любезен тон:

— Вие обичате да се шегувате! Йе-кин-ли никога няма да плати глоба, защото всичките му стоки са неподправени, без примеси и извънредно евтини. Получих от родината едно писмо, което трябва да предам. Тъй като името на получателя не е вписано в Адресната книга, ще се осведомя от канцеларията.

— Това не е необходимо, уважаеми мой. Най-достоверната адресна книга е тук пред вас — той посочи челото си. — Ненапразно ме наричат Метусалем. Много се родиха и мнозина измряха; хиляди дойдоха като зелени първокурсници и си заминаха бледи, приключили следването; единствено аз останах като скала сред подвижни пясъци и техните имена са скътани в още ненапечатаните анали на моя гений. Какъв е адресът?

Търговецът на чай извади от широкия си ръкав едно писмо и го показа. Както е известно, китайците използват ръкавите за джобове. Писмото не носеше нито марка, нито щемпел — беше стигнало до Германия най-вероятно като вложено приложение. Изписаният не с перо, а с четчица адрес гласеше:

«За прогимназиалния учител Йозеф Фердинанд Щайн или близките му, живял по-рано на „Обергасе“ 12, партера.» Студентът погледна замислено хартията, поклащайки глава.

— Хм-м! — изсумтя. — Значи човекът го няма в Адресната книга?