Зазоряваше се. Крейг вървеше и си подсвиркваше. Видя бутилката на първата розова светлина на слънцето. Лежеше на пустия бял пясък. Докато я вдигаше, усети огнен шепот. Няколко оранжеви и червено-пурпурни светулки примигнаха във въздуха и изчезнаха.

Беше много тихо.

— Проклет да съм. — Погледна към мъртвите прозорци на издигащия се наблизо град. — Хей, Бек!

Една стройна кула се срути и се превърна в прах.

— Бек, ето го съкровището ти! Не го искам. Ела да си го прибереш!

— … прибереш — каза ехото и последната кула рухна.

Крейг зачака.

— Ама че работа. Бутилката си е тук, а дъртия Бек го няма никакъв.

Разклати синия съд.

Вътре нещо избълбука.

— Виж ти! Точно както си беше преди. Пълна с бърбън, Бога ми! — Отвори, пи, избърса уста.

Държеше бутилката нехайно.

— И всички тези глупости заради малко бърбън. Ще изчакам стария Бек и ще му дам проклетата бутилка. А дотогава — още едно питие, господин Крейг? Благодаря, нищо против.

Мъртвата тишина се нарушаваше единствено от бълбукането на течността в пресъхналото гърло. Синята бутилка проблесна на слънчевите лъчи.

Крейг се усмихна щастливо и я надигна отново.