Още миг — и костите са погребани в кости. Прахта се уталожи. Две постройки останаха непокътнати.

Бек пристъпи напред и кимна на приятеля си.

Започнаха да търсят.

По едно време Крейг вдигна глава. На устните му играеше едва забележима усмивка.

— Представяш ли си в онази бутилка да има мъничка жена, сгъната като акордеон? Като онези от тенекиените чашки или като японските цветя — слагаш ги във вода и те се отварят?

— Не ми трябва жена.

— Може пък и да ти трябва. Може би никога не си имал истинска жена, която да те обича. И тайно да се надяваш, че ще намериш точно това. — Крейг сви устни. — Или пък в бутилката има нещо от детството ти. Всичко в мъничко вързопче — езеро, дърво, по което си се катерил, зелена трева, раци. Това как ти се струва?

Погледът на Бек се спря върху някаква далечна точка.

— Понякога ми се струва, че е почти това. Миналото… Земята. Не знам.

Крейг кимна.

— Може би съдържанието на бутилката зависи от търсещия. Ами ако имаше малко уиски в нея…

— Продължавай да търсиш — каза Бек.

Имаше седем стаи, изпълнени с блясък и сияние; от пода до гредите на тавана бяха натрупани бурета, гърнета, големи бутилки, урни, вази от червено, розово, жълто, виолетово и черно стъкло. Бек разби съдовете един по един, елиминираше ги, махаше ги от пътя си, за да не му се налага отново да ги претърсва.

Приключи със стаята и се готвеше да нахълта в следващата. Почти се страхуваше да продължи. Страхуваше се, че този път ще я намери; че търсенето ще свърши и животът му ще остане без смисъл. Едва след като бе чул за Синята бутилка преди десет години от пътешественици, дошли тук чак от Венера и Юпитер, в живота му се появи някаква цел. Треската го бе обхванала и огънят й не отслабваше. Ако действаше правилно, изгледите да намери бутилката можеха да изпълнят целия му живот. Още трийсет години, ако внимаваше и не бе прекалено прилежен, ако не си признаваше, че не бутилката има значение, а самото търсене, дебненето и ловът, прахта, градовете и пътуването.