Бек пътуваше и ревът на автомобила връщаше мислите му назад, към всички нощи от последните десет години, в които палеше червени огньове насред морските дъна и замислено, без да бърза, си готвеше. И сънуваше. Винаги сънуваше едно и също — че иска. И не знае какво. Още от младините си, по време на тежкия живот на Земята, голямата паника от 2130 година, глада, хаоса, безредиците, беднотията. После мотаенето из планетите, годините без жени и любов, годините на самота. Излизаш от тъмнината на светло, от утробата в света, и намираш ли онова, което наистина желаеш?

А онзи мъртвец в канавката? Нима и той не бе търсил нещо необичайно? Нещо, което не е имал? Какво всъщност имаше за хора като него? Или за когото и да било? Имаше ли изобщо нещо, към което да се стремят?

Синята бутилка.

Рязко натисна спирачки и изскочи от колата с готово за стрелба оръжие. Затича се приведен към дюните. Тримата мъже лежаха пред него на пясъка. Бяха от Земята, със загорели лица, груби дрехи и чепати ръце. Звездната светлина осветяваше Синята бутилка помежду им.

Телата започнаха да се топят пред очите на Бек. Изчезнаха в струйки пара, капчици роса и кристали. След миг от тях нямаше и следа.

Бек усети как изстива, когато останките им се посипаха по миглите му, заполепваха по бузите и устните му.

Не помръдна.

Пълният мъж. Мъртъв и изчезнал. Гласът на Крейг: „Някакво ново оръжие…“

Не. Не беше никакво оръжие.

Синята бутилка.

Бяха я отворили, за да намерят онова, което бяха желали най-много. Всички нещастни, желаещи хора през дългите и самотни години бяха отваряли бутилката с надеждата да намерят онова, което им липсваше на планетите във вселената. И всички го бяха намерили, дори и тези тримата. Сега можеше да разбере защо бутилката минава така бързо от ръка на ръка и защо хората изчезват. Плявата след жътвата трепти върху пясъка покрай чашите на мъртвите морета. Превръща се в пламък и светулки. В мъгла.